Интервю на Диляна ЦЕНОВА пред в-к “24 Часа”
Кой спука тъпанчетата на Севлиевски и защо Кошлуков се е правил на кенефмайстор:
„Приятели”, новата рубрика на „24 часа”, стартира с двама много известни и много стари другари -лидера на „Новото време” Емил Кошлуков и заместника му Мирослав Севлиевски. Те са толкова близки, че видиш ли единия, по инерция се оглеждаш и за другия. Какво е общото между тях освен партийния живот ? Ами например, че са бащи на момичета. Кошлуков има едно на 13 г., казва се Алис и живее с майка си Наталия в Маями. Миро е в по-тежко положение. Освен жена си Деси той има вкъщи още две момичета – 11-годишната Мария, на която викат Мара, и 6-месечната София. Имат и безкрайни общи истории, една от които разказаха за нас.
- Емил: Запознахме се с Миро в университета, по време на учредяването на първото независимо студентско дружество. Тогава бяхме към 30 човека. С много от тях и досега сме приятели, макар че повечето са в чужбина. Миро просто остана тук и по-късно продължихме да работим заедно в СДС. Той пое да прави БСЧИ (Българското сдружение за честни избори). Познаваме се вече над 20 години.
- Миро: Това беше през бурната 1989 г., седмица след падането на Тодор Живков.
Аз бях пети курс, Емил първи.
После се оказа, че сме на едни години, от които последните 4 той беше прекарал в затвора, а аз по планините. И двамата бяхме с по 30 килограма по-слаби.
- Емил: С Миро сме имали много караници, но нито веднъж не сме се разделяли. Има хора, с които месеци не си говориш, а с него нямам такъв случай. Най-дългият период, в който не сме си говорили след скарване, е ден и половина, при което започват телефоните, извиненията, тръпжаниците. Аз говоря традиционно много, но в тези случаи обикновено слушам една лекция от 15 минути и накрая на деня пак сме
заедно.
- Миро: В днешно време се разбира дали си приятел с някого, като си прегледаш сметката на телефона. С този, с който си говорил най-дълго, имаш най-мно-го да споделиш. Това и разузнавачите го знаят. Иначе
Емил трябва да ми вика „батко”,
защото съм с 10 месеца по-голям. На Прошка чакам той първи да ми се обади, а аз бързам да му звънна на Нова година, защото все пак е председател на партията. След мама звъня на него.
- Емил: Та, дойдоха последните избори в Сърбия за Милошевич през 2000 г. Като дърти революционери веднага решихме, че ние сме хората, които трябва да подготвят наблюдателите на вота. ЦСИД е тяхното БСЧИ, в чиято основа беше студентското движение „Отпор”, най-яростната опозиция на Милошевич. Обучавахме ги в парк-хотел „Москва”, давахме им сим-карти, джиесеми, те си тръгваха, на границата ги хващаха, пребиваха ги, вземаха им всичко, на другия ден пак се връщаха. Имаше случаи на
пребити и провесени с главата надолу
Аз тръгнах на разузнаване, т.нар. предварителна мисия. Моят район беше Санджак, област с албанци. Отивам 5 дни преди изборите, седя два, виждам къде е пощата, къде мога да скрия колата, къде има телефон, ако ми вземат моя или ме приберат. В тежки държави винаги се прави предварително проучване
- Миро: След като съм бил в 17 държави да наблюдавам избори и да обучавам антитоталитарни партии, 16 пъти боят ми се е разминавал. Тоя път не ми се размина.
- Емил: Говорихме със сърбите за удостоверения за пасматрачи (наблюдател на сръбски). Обаче съобщиха, че наблюдателят от България ще е Велко Вълканов. Той се върна и каза, че изборите били абсолютно честни и справедливи. На нас ни забраниха, обаче ние, дъртите муцуни, тръгнахме – аз, Миро, Красен Кралев, Гроздан Караджов, тогава секретар на министерството на транспорта, на него съм му кум.
- Миро: Покрай организацията на това наблюдение на изборите в Сърбия ходих няколко пъти до Белград предварително, срещнах се с опозиционните партии, студентите, българския посланик, журналисти. Освен Емил на разузнавателни мисии бяха Христо Русанов и Ангел Узунов от БСЧИ. Те първи казаха, че през цялото време са чувствали, че имат опашка. Следила ги кола. Затова, преди да минем границата в деня на изборите, се опитвахме доста наивно да си изработим алиби.
- Емил: Стане ли революция, трябва ли да се спасяват угнетени народи – ние сме заедно. Качихме се в колата. Аз, понеже съм със слабо сърце и милозлив, качих и студентите от офиса – Роси, Габи и Бате Вени. Знаех, че Миро ще ме пребие, затова гивкарахтайно. На границата ги пуснах да минат пеша и им казах
да кажат, че имат сръбски любовници
и затова отиват в Сърбия. А аз минах с един пакет брошурки и диплянки за козметика. Прочутата ми шпионска легенда беше, че ще оборудвам тоалетни.
- Миро: Час преди тръгването бях на коктейл по случай откриването на Сити банк в София. Имаше много брошури и грабнах двайсетина, без да се замисля. Версията ми беше, че ще откривам клон на банката. Качихме се в колата с Красен и Гроздан и на самата граница, уж на стоп, двама униформени полицаи ни помолиха да ги откараме в Ниш. Аз наивно отговорих, че ако ни следят, по-добре да са направо в колата.
- Емил: Влязохме, бяхме запазили хотел в Ниш, но като стари революционери отидохме в друг хотел. Разбира се, после се оказа, че са ни следили още от парк-хо-тел „Москва”. Сутринта започва да се чука на вратата.
Оттам в полицията и 7 часа бой
Миро завежда при нас сектор „Мирова скръб”, Веднага се сетих, че ще поеме цялата вина, но ще на-хака и мен, защото аз отричам. Като дърт затворник държа инкяр до дупка. Ми-рето си призна и всичките ни набутаха в отделни стаи. Красен го биха с тояга, понеже е здрав, мен и Миро с шамари, но той забрави да си върти главата при удара и му спукаха тъпанчетата. После оперира едното ухо, а другото някак само се оправи. Получи му се много удобно, все викаше на жена си: „Деско, сега що викаш? Не съм те чул.”
- Миро: При мен останаха четирима човека. На петата минута се разбра, че алибито ми няма да издържи, защото влезе пети, който ми описа точно кога съм бил в Белград и с кого. Всичките имаха различни роли:
доброто и лошото ченге, биячът и оплаквачът
След минута тишина, този, който те бие, казва: „Виждаш ли този прозорец?” Аз казвам: „Да”, а той: „Скачай!” След това пак те бие. На всеки два часа имаше сваляне на двора и претърсване на колите.
- Емил: Роси и Габи също ги биха, до днес твърдят, че всичко е минало добре, но им се стягат физиономиите, като стане въпрос за тази история. Понеже имам огромен опит с разпитващи офицери, в един момент разбрах, че ще се разминем, като спряха да ме бият жестоко. След това отидоха на проверка на колите, но забелязах, че не разпарят седалките с нож, а могат. Уплаших се, че ще подхвърлят наркотици, за да ни обвинят криминално, което и в България навремето
се правеше с политзатвор-ниците. Миро стоеше пребледнял. Един от разпитващите взе да ми говори на английски, знаеха, че съм учил в Америка и затова не ми вярваха, че съм кенеф-майстор.
- Миро: По време на това претърсване на колите за мен беше най-големия ужас. Сваляха такива части от колата, които не подозирах, че съществуват. Ужасът, че ще подхвърлят нещо, ме стягаше за гърлото.
- Емил: За голям мой късмет бях пуснал 3-4 дни по-рано една статия, в която се обявих срещу Милошевич, но и против войната. Казах им и след 3 минути дойдоха с вестника. Имаха цялата българска преса. А в сръбските вестници
беше цитиран Волен Сидеров, който хвали Милошевич
Както и да е. Прочетоха моята статия и се поумири-ха. Но според мен истинското спасение беше постът на Гроздан в правителството. Вече, ако ще става някъде революция, ще я гледам по CNN. Това го обявявам официално.
- Миро: Иронията на съдбата е, че 5 години след този случай отидох пак в Сърбия, но като министър на енергетиката. Полагаше ми се патрулна кола от границата до Белград, но тя свърши бензина по средата на пътя. После, като отидохме на среща с президента Борис Тадич, много се смяхме. Оказа се, че последния път са ме ескортирали сдвеполицейски коли, а този път само с една, но без бензин. Изчислихме, че това е 50 % девалвация на политическата ми репутация в Сърбия. А иначе до последната минута на освобождаването ни в моята стая за разпити нямаше и намек, че нещата свършват. Спасението вероятно дойде от изборните резултати, които показваха главоломна загуба на партията на Милошевич. Революцията успя и без нас.
***
